„BLUES ON 42ND STREET” („БЛЮЗ 42 УЛИЦЫ”)
Пламен Евгениев Сивов (р. 1970 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Наталья Лясковская
Пламен Сивов
BLUES ON 42ND STREET
Черен е негърът. Лепне джазът по пръстите,
лъска топлото злато на сакса,
дълго целува дебелите устни –
носи спомен неясен за полята памукови,
за товарния влак, който тича на юг –
към дома, към дома...
(Но това е история стара, съмнителна,
тъй нелепа в Ню Йорк, сред такситата жълти,
сред стъклата от залез опалени
и от жегата, юлската жега.)
Черен е негърът, черен е –
като цевта на парчето опасна стомана
в джоба на малкия мълчаливец от Харлем,
който ченгетата тъй дълго търсиха
да го спрат, Боже мой, да го спрат...
Благодетелят-просяк уморен се обляга
на бетона горещ, на Манхатън в сърцето
и раздава ни щедро свойто знание тайно,
тази стара наука, която се учи
в кварталите крайни и черните църкви.
(А Хъдсън, реката, индианци сънува
и говори със него, само със него.)
Черен е негърът, черен е –
като опушен вагон от метрото
в най-крайните спирки,
Но тъгата е синя,
тя тече над комините,
полудяла от blues по океана безбрежен
и небето,
където
свършва Америка,
свършва Америка.
Пламен Сивов
БЛЮЗ 42 УЛИЦЫ (перевод с болгарского языка на русский язык: Наталья Лясковская)
Черен негр. Липнет джаз к его пальцам,
ласкающим теплое тело сакса.
Толстые губы целуют долго –
тянут из памяти плантации хлопка,
товарный вагон, идущий на юг –
домой, домой, скорей, мой друг…
(История старая, мы-то знаем,
рабы-эмигранты первой волны,
она так нелепо звучит в Нью-Йорке,
где желтые такси, Freedom на пригорке,
где стекла закатом опалены
и зноем, июльским зноем).
Черен негр, черен –
как ствол вороненой стали
в кармане угрюмого мальца из Гарлема,
которого копы так долго искали,
(опять эта черная тема,
но блюз не имеет права спешить)
чтоб пришить, Боже мой, чтоб пришить…
Благодетель-нищий ложится, измучен,
в сердце Манхеттена на жаркий бетон
и древнюю тайну всем дарует он –
её учат в гетто и черных церквях.
При закрытых дверях…
А заканчивают курс в больницах,
не в силах назвать своё имя.
Но Хадсон, река, лишь индейцам снится
и говорит только с ними.
Черен негр, черен –
как прокуренный вагон метро,
ныряющий в нутро
самых зачуханных станций.
Но тоска его голубая
легко преодолевает
дистанцию
от ошарашенных блюзом крыш –
(тут пересадка) – океан без края и берега,
через пустошь жизни и смерти тишь
к небесам –
там кончается Америка,
кончается Америка.